💭 ТЕМА ЗА РАЗМИСЪЛ: Ако никой не разбере, случило ли се е?
Представи си, че прекарваш един от най-хубавите дни в живота си, но по някаква причина никога няма да можеш да разкажеш за него на никого. Няма снимки, няма публикация, няма „трябваше да си там“. Преживяването остава изцяло твое.
Ще загуби ли нещо от стойността си?
Част от потребността ни да имаме хора около себе си идва от това, че някой друг става свидетел на живота ни. Помни онази работа, която мразехме, знае защо точно тази песен ни разсмива, забелязва, че сме се променили и помни наши версии, които вече не съществуват.
Затова самотата не винаги е липса на компания, а е и усещането, че животът ни се случва, но все по-малка част от него остава в паметта на някой друг.
👉 Кои части от живота ти в момента имат свидетели и кои сякаш се случват без никой истински да ги вижда?
6 коментара
Преди егоистично се любувах на залеза , кестените по земята през есента или морските вълни. Откакто към света ми се присъедини едно малко любопитно човече , чиито въпрос “ Мамо, на какво се усмихваш?” успя да преобърне представата ми за споделяне. Сега споделеното се усеща различно , а аз още имам своите егоистични моменти насаме , защото чрез тях зареждам резервоара за споделяне .
Аз също снимам постоянно и споделям в социалните мрежи всяка красота, която видя, все едно аз не съм достатъчна, за да я оценя и да й се насладя. Вземам си от Али да започна да се старая повече да присъствам в преживяването заради себе си. Определено при мен споделянето и свидетелите явно ми дават някаква стойност, не се бях замисляла. Благодатя за темата :)
И даже сега, четейки твоя коментар, пак се подсещам да оставя телефона и да не снимам гледката през прозореца, а просто да ѝ се насладя 😅
Аз днес вървейки към работа се наслаждавах на обагрените в есенни цветове листа и аха да си извадя телефона, но си казах не, наслаждавай се, достатъчна си! ❤️
Силата на споделената емоция е като усилвател. Личното изживяване само по себе си е уникално по характер и колкото повече го ценя толкова по-израстнал се чувствам, сякаш е учител 😆. За мен обаче, споделеното изживяване, само защото е споделено е по-силно, но това има и своята лоша страна - все пак има и лоши преживявания 😁
Това проговори много силно на нещо, за което съм си мислила сума ти пъти - колко ми е важно да включа някой друг в преживяването, защото иначе все едно не се е случило наистина. Все едно ми трябва да мине през чуждото възприятие, за да валидира моето преживяване. И започнах да се хващам как снимам твърде много или още докато съм в случката, си представям как я разказвам на друг и си дадох сметка, че губя част от усещанията заради това 😳 Та напоследък се старая да присъствам повече заради себе си и да си казвам, че дори и да съм единственият човек свидетел на този залез/тази котка/този концерт/тази баба с внуче и т.н., това не намалява стойността на преживяното, а даже напротив - увеличава я за мен. Иначе светът е свидетел на бая голяма част от нещата, които правя 😅 Но се радвам, че все повече си оставям домашния живот, личния живот само за най-близки свидетели и нямам нужда от валидация от други хора. Май съм късметлийка да имам разнообразно обкръжение и все по някой човек, който да вижда истински различните ми версии.